Отказах се от нашите срещи
в нощите горещи.
И на теб прехвърлих вината,
че предизвика съдбата.

Намразих аз дните,
в които споделях ме мечтите.
За бъдещето, за напред-
до края на нашия век...

Никога вече твоите очи
не пожелах да зърна.
Непознат беше ти-
не исках да те прегърна.

Но нали съдбата
най- добре умее.
Да си играе на хората със сърцата и
после да се смее.

Гордостта си сломих,
щом отново вчера те видях.
Без да искам- до теб се приближих и да
дишам- спрях.

Сърцето силно затуптя и
за гнева си забравих.
Смело помахах с ръка и
мил поздрав към теб отправих.

Както винаги ти-
с очи ме повика.
Гордостта ме заслепи-
прости ми, че беше никой...