Всичко тихо е на вън -
мир цари над земята.
Слънцето приготвя се за сън -
от далеч приветства луната.

Бавно пада мрак -
над къщи, поля, гори.
Ето стъмна се пак -
гласът на нощта звучи.

Облак тъмен скрива
луната горе на небето.
Бродя из мъглата сива -
студът гали ми лицето.

По улицата ме подминават хора,
навели глави, стъпват по земята боси.
Всички съборила ги е умора
и мъка в сърцата си носят.

Глас един пронизва тишината, 
идващ от къщата ми позната.
С тихи стъпки се приближих
и с ръка замъгленото прозорче изтрих.

С размахващи ръце -
мъж в стаята стои.
И с грозно, сбръчкано лице -
псува и крещи.

Жена из стаята се разхожда
без и дума да проронва.
Тежка болка я пробожда -
опитва се тя с ръка да я прогони.

В ъгъла седят -
братче и сестричка.
Сълзите една след друга се редят
от техните тъжни очички.

Гладни те всеки ден -
молят за помощ човешка.
А сега в мрака студен -
баща им гледа ги с надсмешка.

За него е важно това -
на масата алкохол да има.
Не го е грижа за своите деца,
а вече наближава зима.

Парите си хей така пропилява,
изкарал ги от своя труд.
За пиене той ги дава,
а децата зъзнат от студ.

В миг неочакван 
чува се шамар.
Бедни дечица, майка си оплакват -
това е вечният кошмар...

А вятърът продължава
тъй безмилостно да фучи.
Гръм небето издава -
гласът на нощта звучи.

2005г.